„Смъртта е състоянието, което прави възможно за нас да живеем живота по автентичен начин.“
Ървин Ялом
Много хора мечтаят животът да не е ограничен във времето, а да е по-дълъг или дори да е безкраен. Но чрез ограничението, в което човек живее, е стимулиран да наблюдава, разбира и приема себе си и околния свят по-осъзнато, подтикван е да взима решения, да поема отговорности, да не отлага вечно, това което му поставя живота като задача. Интегрирането на идеята за смъртта спасява човека, а не го обрича на съществуване в ужас или да го тласка към песимизъм. Тя действа като катализатор, за да навлезе човек в по-автентичен модус и има способността да засили удоволствието му от живеенето. Темата за смъртта ни напомня, че ЖИВОТЪТ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОТЛОЖИ.
Смъртта е непреодолима граница на бъдещето на човека и неговите възможности поради, което е принуден да използва времето, с което разполага, да не пропилява възможностите, които животът му предоставя. Това довежда до извода, че крайността и времевостта са конструктивни за смисъла на човешкия живот, който се корени в необратимия му характер. А отговорността, която носи човек е спрямо времевостта и неповторимостта. (Франкъл) А който обича само приятната страна на живота, може да се каже, че той се страхува от самият живот.
Ялом допълва, че смъртта и животът са взаимозависими, макар че физическата природа на смъртта унищожава човека, идеята за смъртта го спасява. Признаването й привнася чувство на горчивина в живота, осигурява радикална смяна на житейската перспектива и може да транспортира човека от житейски модус, характеризиращ се с отклонения, седиране и дребни тревожности, към по-истински начин на съществуване.
„Смъртта – казват стоиците – е най-важното събитие в живота. Да се научиш как да живееш добре, означава да се научиш как да умреш добре и обратното: да се научиш как да умреш добре, означава да се научиш как да живееш добре.“
А Ницше допълва, че
„Този, който има защо да живее или да страда, може да понесе почти всяко как.“
Според Франкъл смисълът не е само в реализирането на някакъв творчески потенциал, нито чрез работа или любов. Той казва, че не трябва да се пренебрегват трагичните преживявания в живота, защото благодарение и на тях човек си поставя въпроса за смисъла на всичко случващо се. Той ги нарича „трагичната триада“ – страдание (болка), вина и смърт. Тя е наречена по този начин, защото е съдбоносна за всеки човек, неизбежна е и винаги носи болка в себе си. Страданието, вината и смъртта не могат да накърнят смисъла на живота, а дори могат да освободят пътя към смисъла.
А смисълът освобождава пътя към онтологичното предрефлективно схващане на човек за себе си, че той е ценен и незаменим. Дори и да е конфронтиран с една ситуация, която не може да промени, човек все пак има свободата да промени нагласата си към нея. Именно кризата, вината, болката, смъртта го довеждат до ценността да открие за себе си кой е всъщност.
„Във всеки момент човек трябва да решава, за добро или за зло, какъв ще бъде паметникът на неговото съществуване.“
Франкъл
Животът задава въпросите си не чрез думи, а чрез факти. Човек отговаря чрез действия, които никога не могат да бъдат изцяло завършени, защото човекът е едно развиващо се същество. Поради тази причина може да се каже, че хората боравят с незавършености. Животът също представлява незавършеност, но важното е неговата съдържателност.
„Човекът не е свободен от нещо, но е свободен да вземе отношение към него.“
Франкъл
„Вие искате да узнаете тайната на смъртта.
Ала как ще я откриете, ако не търсите в самото сърце на живота?
… Ако искате да разгадаете мистерията на смъртта, отворете сърцето си широко за тялото на живота.
… И когато стигнете върха на планината, тогава наистина ще започнете да се изкачвате.“
Халил Джубран
Вашият коментар