„Заблудата е, че мислиш, че имаш време…“
Често си мислим, че разполагаме с много време и че можем да отлагаме определени неща – да благодарим на някого, да помолим за съдействие, когато имаме нужда, да кажем на някого, че ни е ценен, че го обичаме, че ни е приятно да споделяме времето си с този човек, да направим нещо за себе си, да спрем за малко, да се зарадваме на успехите, които постигаме, да направим нещо за някой друг.
Заблуждаваме се, че много от намеренията, нуждите и желанията ни можем да ги отлагаме във времето, че ще направим „нещо“ някога… след като завършим образованието си, след като излезем във ваканция, след като създадем семейство, след като напреднем в кариерата си.
Търпението, постоянството, усилената работа и надграждане са важни да ги прилагаме и развиваме, но дали понякога не сме склонни твърде много да отлагаме нещо?
Все отлагаме… Но въпросът е докога?
Понякога отлагаме поради неястнотата и неизвестността, страха от евентуална промяна на установения ред, трудността да вземем решение. В други случаи отлагаме, защото си мислим, че това което имаме около себе си или сме постигнали, е сигурно и стабилно, че сякаш никога нищо няма да се промени и така може да спрем да правим усилия да подхранваме определена сфера.
Често сме забързани и от желание да свършим много дейности, които приемаме за важни, за неотложни, за част от нашия личен и професионален път, отлагаме и други, които всъщност може и да са това, от което имаме нужда.
Какво би отговорил ако се запиташ:
Какво отлагам?
Как си представям живота си след една, две, пет, десет години?
А във всички тези намерения, желания и стремежи къде поставям себе си? Колко време ще си дам за почивка? Колко време ще отделя да общувам с важните за мен хора?
На кое не давам пространство в живота ми?
Кое от тези неща имам представата, че ще мога да го направя някой си ден? А защо не днес?
И колко още ще чакаме – да сме готови, да се подготвим, така че никога да не сбъркаме? Дали е възможно??
Дали всъщност точно чрез смелите ни опити, включително и грешките, които допускаме, не достигаме до едни от най-ценните ни уроци, които придобиваме чрез знанието през опита ни, през преживяването ни, а не само във въображението и представите в главите ни?
Едни от нещата, които най-често отлагаме са
да се срещнем с близки хора,
да започнем нещо ново,
възможността да забавим,
да преживяваме,
да слушаме,
да усетим удоволствие,
да се отпуснем,
да се поздравим и насладим на успехите си,
да си кажем с колко много трудности сме се справили,
да спрем,
да чуем вътрешния си глас.
И всъщност какво отлагаме?
Може да се окаже и че отлагаме да живеем пълноценно, естествено, спонтанно.
Въпросът „Ако не сега, тогава кога?“ може да ни помага да осъзнаваме какво е ценно, важно, смислено в сегашния ни период и по този начин да успяваме да излизаме от инертността, еднообразието, да преодоляваме страховете си от новото и непознатото.
А ако сме забързани, може и да започнем да се движим по инерция в една посока, която в някакъв момент може да сме пропуснали да разберем, че не е точно нашата. Но ако си даваме възможност да спираме, да чуваме, да преживяваме, може и да успяваме да разберем „Това ли е мястото, на което наистина искам да бъда? Това ли е, което искам да уча? Това ли е, което искам да работя? В тази роля ли искам да се развивам? Каква смела крачка отлагам да направя?“
Кое е онова, което искаш да кажеш на себе си да не отлагаш?
Какви стъпки би си начертал сега, така че да не отлагаш повече и да предприемеш действия?
Опитай се да останеш за малко в тишина и да чуеш тихия ти вътрешен глас – този, който в забързаността ти често не успяваш да чуеш.
Попитай се отново „Кое е онова, което искам да кажа на себе си да не отлагам?“
Вашият коментар